„Цената на водата се устреми към 2 лева“. „Топлоенергията поскъпва от 1 юли“. „От 1 октомври ще скочат цените на тока“. „От 1 ноември ще има ново увеличение на парното и на топлата вода“. „Битовата техника с нови цени от юли“. „Поскъпва градският транспорт в София от 1 юли“. Такива са заглавията през последните дни. И на фона на тях, ето още няколко: Инфлация за първите 5 месеца – 4,6%, очаквана годишна инфлация – над 8%. Издръжка на човек за март – 368 лв.

За сметка на това, „3 милиона българи живеят месечно със средно 121 лв. общ доход на човек в домакинството при актуална граница на бедност от 146,75 лв.“ или пък следното: „Пенсиите между 90 и 120 лева да бъдат повишени с 5 процента, а пенсиите между 120 и 150 лева до бъдат увеличени с 4 процента“ ... и още, и още, и още ... във всички медии всяка седмица.

Но това не е всичко...

Като го съчетаем и със „скорошните скандали в „Топлофикация“ - София, (чакай скоро и за в „Софийска вода“)“, или „мечтите на всеки обикновен българин да бъде поне обслужващ персонал в Булгаргаз, НЕК или поне в държавната администрация“. За сметка на цените, „никакви подобрения не се очакват в качеството на услугите (поне видими)“, както и „перманентните загуби при водо-, енерго- и топлоподаване, начислявани за сметка на потребителите“.

Повишаванета цените на разходите - не причина, а оправдание

Всъщност всеки може сам може да прецени накъде върви. И в последващо съобщение, където се казва, че „за тримесечието икономиката в България е отбелязала ръст от 5,6%“ звучи като подигравка. Накъде водят управниците ни? В парламента се гласува нов енергиен закон, който освен, че е в ущърб на потребителите, влиза и в противоречие със закона за потребителите. Но не в ущърб на крайния снабдител.

А концесионните договори, а търговете за строеж на магистрала Тракия, на летище София, на пътя Монтана-Видин, на ..., а продължаващата безумна разпродажба, вече и на болнични терени, а разрешителните за строеж на поредните бензиностанции или офиси (има ли толкова фирми, колкото офиси се построиха вече) върху зелена площ и детски площадки?

Докога?

Списъкът може да се продължи безкрайно. Но основният въпрос е накъде вървим? Към Европа и Европейския съюз? Защо се оставяме така да ни водят? Защо сме така отчаяни, че нищо не правим? И не изискваме от тези, които решават, да се съобразяват с нашите нужди - на граждани, на потребители, на работници, на майки - а не само със своите?

Това отчаяние, че нищо не зависи от нас и тази апатия ще ни доведат единствено да мазето на Европа, където ще слугуваме и все някой друг ще ни е виновен. Докога - това зависи от всеки един от нас.